Преди няколко дни, пътувайки в един
обикновен български влак, се хванах, че изпитвам невероятна носталгия по
скоростните влакчета по линията Пекин – Тиендзин и това определи, че скоро ще
пиша за тях.
Особеното в случая е, че не ми липсва
скоростта, лукса или качественото обслужване, а самото усещане.
Да влезеш в чакалнята на ЖП гара в многомилионен
китайски град изобщо не може да се сравнява с влизането в наша гара.
На входа проверяват багажа, като не
летище, а после обикновено има ескалатор и пред теб се ширва огромна, несъпоставима с мащабите на нищо в България,
чакалня.
В нея симетрично от двете страни са
разположени изходите за влаковете, които напомнят гейтовете за самолети на
голямо летище. Когато времето наближи пред съответния изход се трупа опашка,
отново също както при качване в самолет. Минава се проверка на билетите,
обикновено си избираш дали да се наредиш на опашката с автомата, който ги
проверява или при някой от стюардите или стюардесите. След това излизаш през
прозрачни врати и изведнъж те изпълва невероятно усещане за простор. Перонът е
ниско долу, за да стигнеш до него се качваш на ескалатор или слизаш по стълби.
Височината е голяма, наколо също много ниско долу са разположени други перони и
влакове, огромната сграда е зад гърба ти, не я виждаш,не я усещаш, просто си
плуваш в пространството, слизайки от голямата височина и излизайки от огромната
сграда на път за влакчетата, със съвсем нормални габарити. Обичам това усещане.
Дори, когато съм тичала, за да хвана влака и едва балансирам на ескалатора със
заети от багаж ръце, пак ми харесва, пак
ме сепва и ме изпълва с възторг.
Щом слезеш, намираш вагона и мястото си и
пътуването започва.
Влакчетата, естествено са нови. Над двата
изхода на вагона има елекронни табла, които показват скоростта в момента,
температурата навън, номера на вагона и
дестинацията на китайски и английски.
На
всеки пътник се полага безплатно малка бутилка минерална вода от Тибет, която
се взима предварително, още в чакалнята. Отделно по време на пътуването минават
стюардеси и предлагата закуска или сувенири, свързани по някакъв начин с влакчето
– механични скоростни влакчета, ключодържатели с формата на локомотива на
влакчето, фенерчета с формата на влакчето и всевъзможни други подобни, които не
са особено скъпи, ключодържателите например са по два български лева.
По време на пътя, скоростта изобщо не се
усеща. Единствено, когато погледнеш през прозореца, осъзнаваш, че дърветата и
сградите се сменят доста по-бързо от нормалното. Малко преди пристигането
минава стюардеса с голям чувал и събира отпадъците от всички. После слизаш,
вървиш по перона, ескалатор и отново невероятно огромен подземен етаж на гарата
поема всички пристигащи и ги води към някой от изходите, където също се
проверяват билетите. Едва тогава можеш да продължиш към метрото, автобусните
спирки или стоянката на такситата.
Перонът:
Скоростта продължава да расте:
И расте:
Скоростта се усеща само когато погледнеш през прозореца и се опиташ мислено да я съпоставиш със скоростта, с която се сменят обектите зад стъклото с обикновен влак:
Пристигаме в гарата. Виждат се други скоростни влакчета:
Локомотивът:
Влакчето на съседния коловоз:
Няма коментари:
Публикуване на коментар